Цената на „безплатния обяд“ в социалната държава (част I)

Кой всъщност плаща за, и на кого и по какъв начин влияят, "социалните придобивки"?

Снимка: Emile Wamsteker/Bloomberg Снимка: Emile Wamsteker/Bloomberg

В днешни дни почти всички правителства по света са въвели някаква форма на икономически „спасителни мрежи” за своите населения, които имат за цел да подпомогнат някои „уязвими групи или индивиди” в случай, че заради техните житейски избори и обстоятелства около тях попаднат на тежки времена. Тези системи не съществуват от вчера при повечето от споменатите страни и, с течение на времето,  докато по време на тяхното въвеждане са покривали изключително малко аспекти от живота на хората, към днешни дни засягат елементи от битието на индивида, които до преди не толкова отдавна са се считали за лични дела и всяка намеса на властта е била неприемлива. Те са съществували от толкова много време, че повечето хора вече са свикнали с тях, а някои не могат да си представят живота без тях. Те искрено вярват, че „ако бедните бъдат оставени на произвола ще умрат”, или „ако не плащахме детски само богатите щяха да имат деца” и прочие опасения, за които не си дават сметка, че са съществували доброволни системи за обезпечение.

Това свикване е довело някои граждани на определени държави по света да си мислят, че нещо им се полага по право (англ. entitlement mentality). Именно от това чувство произлиза тяхната склонност да гласуват за политици, които им обещават безплатен обяд. Точно поради последното явление редица политици припознават в социалните системи законен начин да печелят избори, разширявайки обхвата и дълбочината на социалната държава, оправдавайки често действията си, че „ние като общество трябва да се стремим да поправяме колкото се може повече от проблемите си”. Често обаче същите тези гласоподаватели не си дават сметка, че нищо не е безплатно на този свят и целта на това есе е да покаже кой всъщност и по какъв начин плаща за тези социални придобивки.

Най-напред обаче е нужно да се направи едно важно уточнение.

Когато чуят „социални помощи” и „социална държава” повечето хора веднага се сещат за подкрепа на бедните, т.е. за някаква форма на трансфер на богатство от богатите към бедните, за да се запаси „подоходното равенство” или „демократичността на една държава”. В речника на Oxford обаче пише, че социалната държава „е система, където държавата заема активна роля в поддържането на здравето и благополучието на своите граждани, особено на тези във финансова нужда чрез заеми, пенсии или други социални помощи”. В този контекст може да се окаже, че редица политики, които облагодетелстват богатите като спасяванията на банките по време на финансов колапс, моделът на държавно пенсионно осигуряване в повечето страни, облагодетелстващ по-възрастните (които са имали много повече време да натрупат богатство) за сметка на по-младите, земеделските субсидии, които спомагат окрупняването на сектора в ръцете на малко на брой играчи, действията на централната банка, позволяваща на банките да заемат на лихви, за които обикновените кредитоискатели не могат дори да си мечтаят, са именно елементи на социалната държава.

Една критика на тази презумция би могла да е елитарността на тези политики, т.е. малкото на брой хора, които подпомагат. „Няма нищо социално в това да поддържаш изкуствено високият стандарт на живот на малко на брой богати хора”, биха казали редица леви интелектуалци. Но колко е малко и колко е много? „Социалността” на една политика не се ли определя от субективната количествена преценка на, да речем, човекът, който е на власт? Но дори и да приемем, че е подкрепянето на малко на брой хора категорично не е социално, защо синдикатите и работниците в „защитените индустрии” в една икономика се считат за „свещени крави” от поддръжниците на социалната държава? Това категорично е политика, която намалява качеството на крайния продукт за най-голямата група – потребителите. 

Непозволявайки свободното влизане в даден отрасъл, синдикатите гарантират дохода на трудещите се там, което намалява усилията от тяхна страна да служат на потребителите, подкопавайки по този начин стандарта им на живот. В този ред на мисли ако приемем, че човек е по-ляв ако иска да помогне на колкото се може повече хора чрез правителствена намеса и „десен елитарист” ако желае да запази привилегиите за вкопаните интереси (англ. entrenched interests) то той трябва да подкрепя изключително свободния пазар, който служи на потребителите.  Последното се приема за анатема за световното ляво, което прави тази критика необоснована логически.

Следователно гореспоменатите политики категорично могат да бъдат разглеждани през призмата на социалната държава. Обобщавайки всичките дефиниции и гледни точки, социалната държава може да бъде сумирана като система, при която се извършват принудителни трансфери на богатство от една група от населението към друга.

Към втората част

Материалът е част от труд на автора, взел участие в Националния конкурс за икономическо есе на Българското либертарианско общество.

Последни новини
Още от Анализи